133,5 км от Пловдив до Стрелча през Съединение и обратно през Строево

На 27 Юли 2013 г. направихме нов рекорд от 133.5 км с шосейки. Денят беше много горещ, но с велосипедите почти не усетихме топлината. Маршрутът включваше гр. Пловдив, с. Царацово, с. Бенковски, с. Войсил, гр. Съединение, с. Правище, с. Любен, с. Беловица, с. Красново, с. Кръстевич, гр. Стрелча и обратно до с. Любен. От там преминахме през с. Неделево, с. Голям чердак, с. Малък чердак, с. Строево и от там под магистрала Тракия, ул. "Васил Левски", покрай Стъкларския комбинат, фирма за щори, сенници, тенти Colori, бул. Васил Априлов и у нас. Разстоянието го изминахме за 6 часа и 30 мин., със средна скорост 21 км/час, максимална - 42 км/час. Тръгнахме в 8 часа и се прибрахме към 18 и 30 часа с няколко почивки в Съединение, с Любен, с. Беловица, с. Кръстевич, обед в гр. Стрелча. Навръщане спряхме да налеем вода в с. Любен. Поспряхме в с. Малък чардак да се подкрепим с бисквитки и накрая в офиса.

Пътуването беше супер!

Пътят от гр. Пловдив покрай с. Царацово до гр. Съединение е без дупки, но сравнително неравен и друслив за шосейки, иначе е почти равен. Стръмно е само на надлеза в близост до магистралата. Движението по шосетата в неделя беше спокойно. Нямаше голям трафик. От гр. Съединение до с. Любен е уж ново шосе, а вече е започнало да хлътва на места. В тази отсечка пътят е с леки изкачвания и спускания. Бих казала приятни. От с. Любен до с. Кръстевич пътят е фантастичен. Преди яз. Пясъчник има една стръмнина, която се изкачва без много усилия, а от там просто е удоволствие да се кара. Пътят е панорамен с невероятни гледки към язовира и Средна гора. Наоколо се ширят поля с различни насаждения, които менят своята палитра в зависимост от сезона в зелено, червено, розово, жълто, златисто, кафяво, черно. От с. Кръстевич до гр. Стрелча пътят изглежда добър с незабележими изкачвания и спускания с няколко леки завоя. Тук обаче задните части усещат пукнатините прорязани напряко на пътя през 5-6 метра. Не е особено голямо удоволствие за велосипеди с тънки гуми, напомпени до 7 атмосфери. Виж, байковете не ги усещат, но шосейките броят всяка неравност, а разстоянието е почти 11 км. в едната посока. Като се измине и навръщане стават 22 км. Аз карах от време навреме права върху педалите за да си спестя това неприятно усещане. От с. Голям чердак до с. Строево пътят също е друслив. Равен, но се усеща всяка пукнатина и вдлъбнатина, особено след като зад гърба ти са минали стотина километра.

Патета в канала край шосето Съединение - Стрелча

 

 

 

Канал с плуващи патета преди гр. Съединение

 По пътя за гр. Съединение

Край яз. Пясъчник 

В с. Беловица 

Щъркелчета в с. Красново

В станция Роза

От с. Розино по пътя за ливадите под вр. Юмрука,

На 28 април 2013 година нашата бойна чета от Дани, Делчо, Гошко и аз поехме от с. Розино с байковете по пътеката за Голямата поляна и ливадите под вр. Юмрука.

Зимата бяхме в този район, но пеша. От тогава мечтаехме да отидем с байковете по горските пътища в района. През зимата се движехме по туристическата пътека, която от начало е стръмна, но после, когато излязохме по горските пътища много ни харесаха, затова решихме, когато се запролети да опитаме да минем с байковете по тях. Ето, че дойде и този момент.

Още извън селото започна стръмно изкачване по изровен горски път. Е, може би за по-опитните той ще бъде предизвикателство, но аз не можех да карам непрекъснато. На места спирах да почивам и да побутам байка. Другите също спираха за да ме изчакат. Те бяха по-добри по такива терени. Обичат изкачванията и спусканията по неравни, горски терени. Доста време се изкачвахме за да стигнем до пътя, който знаехме от зимата. От там бързо стигнахме до езерото, където обядвахме. Беше ветровито. Навесът беше останал без покрив и нямаше къде да се скрием. След като се подкрепихме със сандвичи продължихме до подножието на хълма от където минава пътеката за х. Ехо. Тук свършваше нашето изкачване.

Езерото

Решихме да не се връщаме по стария път, а да продължим по пътя за водохранилището на с. Христо Даново. И този път не беше в по-добро състояние от предишния. Доста беше изровен и каменист. Отново трябваше да бутам и да карам. Този ден се поизмъчих. Поизмъчих и спътниците си, защото трябваше да ме изчакват. Може и на тях да им е било трудно, но нищо не казваха. Караха байковете и си мълчаха. Само отвреме навреме, спираха за да ги настигна. Спряхме един - два пъти да си починем. Веднъж до камара нарязани и повалени на земята дървета и втория път на полянката с чешмата, където се подкрепихме с бисквити и пихме студена водичка. Водата е много пивка и приятна за пиене. От нея сравнително бързо стигнахме до водоема. Там полегнахме на пейките и върху масата. Делчо заспа моментално, а ние с Дани се въртяхме в полусъница. Гошко реши да отиде нагоре по другата пътека, която също води за ливадите под вр. Юмрука. Това е пътеката от с. Христо Даново за х. Рай. Колко време се въртяхме върху пейките не знам, но когато Гошко се завърна от странстване, станахме и продължихме към с. Христо Даново и от там за с. Розино. Направихме един огромен кръг.

На фона на вр. Юмрука

За мен беше труден маршрут. Всеки може сам да прецени. Аз по принцип не обичам неравните, стръмни и каменисти, горски пътеки. Предпочитам да ги обхождам пеш, вместо с велосипед.

Аз и Дани 

На фона на вр. Юмрука

Сега отново ми се върти из главата отново да се изкачим по този път над с. Розино, но вместо да се спускаме по пътя за с. Христо Даново да караме по пътя, който свърза езерото с другите биваци направени по-надолу по пътя. Това беше първоначалната ми идея за този преход, но другите предложиха по-горе описания вариант - да се спуснем по пътя за с. Христо Даново. Така моята идея остана не осъществена. Ще видим, може и да го направим. Вече стана много топло (вече сме края на м. юли, когато пиша тези редове), а склонът по който трябва да се изкачим до езерото е от южната страна. Ще ни бъде още по-трудно, а се съмнявам, че можем да станем по-рано и да се изкачим по хлад, като избегнем големите горещини.

Делчо и Гошко

Le coquillage - перчене

53.5 км. Пловдив - Перущица - Йоаким Груево - Брестовица - Пловдив

Един чудесен маршрут от 53.3 км. Може да бъде направен за половин ден. Ако се отбиете за да видите Червената черква край гр. Перущица и се покатерите на някоя от могилите да за да разгледате околността може и да прекарате повече време сред природата. Пътят е приятен и не особено труден. Има леки изкачвания и леки спускания.

На 14 април 2013 година май за първи път направихме този обход с байковете. Тръгнахме от Пловдив, през гребната база, с. Прослав, с. Злати трап, с. Брестовица, гр. Перущица, а от там тръгнахме към с. Йоаким Груево. От с. Йоаким Груево се прибрахме през с. Брестовица, с. Злати трап, с. Прослав, гр. Пловдив. Цялото това разстояние е около 53.3 км според картата. Колко обаче в действителност изминахме този ден не знам? Може да го имам записано в тефтерчето, но не ми е под ръка.

Този ден се покатерихме на могилата край с. Брестовица. Панорамата беше чудесна. В далечината се виждаше гр. Пловдив с неговите тепета. Виждаха се и околните села. Направих доста снимки, но за съжаление по някакъв начин ги изгубих. Тези които публикувам са малкото останали в телефона на Гошко. Това са снимките от него.

По пътя от гр. Перущица за с. Йоаким Груево се отбихме до Червената черква. Много очарователно място. Реставрирана е. Може да се отиде до нея по направена с плочки алея. Може дори с велосипедите да се стигне безпрепятсвено до черквата.

След това се отбихме в ресторант Въча в с. Йаким Груево. Там за първи път ядох шкембе чорба. Чорбата известна сред всички колоездачи като деликатес, не ми хареса особено. Нали за първи път опитвах такова нещо, прекалих с подправките. Направих я толкова лютива, че не можах да я доям. Оставих половината. Кебапчетата, които Гошко си поръча, нищо не струваха. Бяха много мазни. Така, че не останахме очаровани от храната, но поне си отпочинахме малко, освежихме се и поехме по обратния път, но през с. Брестовица, а не към Перущица.

Останахме доволни от пътешествието. От с. Злати Трап до гр. Перущица пътят е почти непрекъснато изкачване. От с. Йоаким Груево до с. Брестовица е също слаб наклон, затова пък по обратния път от с. Брестовица към с. Злати трап е непрекъсното приятно спускане.

89.9 км от гр. Пловдив до х. Върховръх и обратно

На 20 юли 2013 г. сутринта все още се двуумях дали да тръгна с Гошко към гр. Перущица или да си остана вкъщи. Няколко дни преди това ми махнаха от лицето няколко милиома и лекарката ме посъветва да не се излагам по възможност на слънце за да не се образуват петна. Разкъсвах се от мисли и чувства дали да тръгна или не, докато накрая Гошко каза: "Я, ставай! Стига си се излежавала!". Не чаках втора покана, скочих. Приготвих багажа за нула време.

Към 8 и 30 часа бяхме напълно готови и натиснахме педалите. Потеглихме към гр. Перущица по познатия ни път - през гребната база, кв. Прослав, с. Брестовица и т.н. Имахме намерение да отидем до гр. Кричим. Пътят ни е познат и сме го правили няколко пъти, както с байковете до гр. Перущица, така и с шосейки до края.

В Прослав бяхме изкушени от бюречетата, които се продават в баничарницата на Мая. Купихме си две. В центъра на селото ги изядохме до шушка и продължихме по-нататък. По пътя за с. Брестовица ни застигнаха двама "младежи" на около 45 - 47 години. Единият от тях ме изпревари и поздрави, а другият заговори Гошо, който караше зад мен. Бяха облечени като от списание. Обувките им ми направиха най-силно впечатление. Единият беше с бели, а другият с червени лачени обувки. Тъкмо напоследък бяхме на тази тема - колоездачески обувки. Колоездачите бяха тръгнали за х. Върховръх. Докато карахме Гошко веднага ми предложи да тръгнем в същата посока. Аз се почудих, но не чаках много да ме увещава. В гр. Перущица всички спряхме да пием и да си налеем вода от чешмата в центъра на града. Не я бях забелязала дотогава, а колко пъти съм минавала покрай нея. Пихме вода, починахме си, обменихме информация и тръгнахме почти заедно. След малко младежите се върнаха. Единият от тях си беше забравил очилата. Ние продължихме. Пътят стана много стръмен и след първата голяма стръмнина, аз спрях. И без това се бях задъхала и изпотила доста. Край пътя имаше пейка и това веднага ме изкуши. Докато си почивахме, колоездачите ни настигнаха и продължиха напред.  Ние също тръгнахме, но вече не успяхме да ги догоним. Не, че те караха бързо. Просто караха ритмично, а аз карам бавно. Спирахме за да си направим снимки, да се полюбуваме на природните гледки, да поспрем край пътя, да пийнем водичка.

Пътя над гр. Перущица

Дувара, както го наричат перущенци 
Всъщност това е част от монумент в чест на перущенските герои

Изглед към долината и с. Устина

  

До горе на доста места имаше пейки за сядане, но вода намерихме чак преди с. Скобелево. Не си носехме достатъчно вода и това доста ни затормози. От горещината, която беше над 30 градуса и нанагорнището устата ни пресъхваха. За съжаление бяхме тръгнали само с един литър вода. Съвсем недостатъчно за такъв продължителен и стръмен път. От Перущица до с. Скобелево са 16 км, непрекъснато изкачване. Наклонът е по-лек от този до х. Равнища, но все пак си е наклон. Равно или нанадолнище няма. Иначе пътят се виеше сред гориста местност и през повечето време карахме на сянка. Зеленината беше много приятна и свежа. На места се откриват много красиви гледки към долината. Каменни образувания с причудливи форми надничаха из зад дърветата, но за съжаление не намерих подходящо място за да ги снимам. Гледах ги в движение.

Километражът ми отказа да работи още в началото и затова нямахме никаква представа колко сме изминали и колко ни предстои.

Пътят ми се стори дълъг и безкраен. От гр. Пловдив до с. Скобелево се оказаха около 41 км. През цялото време беше изкачване. Отначало плавно, но след гр. Перущица пътят стана стръмен, а на места доста стръмен с остри и стръмни завои. Изтощително, особено, ако си без храна и вода. Носех една кутия бисквити Милка и две вафли. Е, не бяхме съвсем  без нищо. Само, че батериите ни се разредиха съвсем, докато стигнем до с. Скобелево. Там поседнахме на едно дърво край пътя за да информираме колко още ни остава. Според две възрастни жени има още около 5 км. Видяха ми се много, но как да се откажа, нали сме вече почти докрая?! Трябваше да продължим. Добре, че пътят не беше толкова стръмен по-нататък. На километър преди хотел Родопи имаше чешма с 4 чучура - за компенсация на безводния път до тук. Преди селото имаше една чешмичка, но водата църкаше едва, едва.  Може би през лятото спира съвсем, но сега нейната живителна влага ни спаси и ни вдъхна сили да продължим. Наричаха я Бялата чешма на дядо ... - забравих името му.

Тъкмо се канехме да ставаме, когато колоездачите, които срещнахме сутринта спряха пред нас. Бяха стигнали до хотел Родопи и х. Върховръх. Бяха обядвали, отпочинали и бързаха да гледат Тур дьо Франс - последният от трудните етапи за 2013 година. Разменихме малко информация къде да обядваме, колко път ни остава до хотела. Разпитвахме ги за технически данни по велосипедите и т.н. Колоездачът с червените обувки беше много любезен да ни даде половината от Сникърса, който му беше останал, защото разбра, че сме много гладни. Благодарихме му и с Гошко си разделихме по едно парченце от карамеленото блокче. Те не можеха да повярват, че сме на тази височина и то не на голямо разстояние след тях. Дори ни поканиха да отидем на Свиленград. Там ставало събиране на всякакъв вид колоездачи. За това събитие чувахме за втори път. Веднъж от Марин и неговия спътник, които срещнахме в с. Беловица преди две месеца и сега. Какво ли става там? Според колегата с червените обувки, с велосипеди ходели до Гърция, Турция и някъде около Свиленград. Имало от всички видове велосипеди - байкове, шосейки, а може и градски, а колоездачите били от различни възрастови групи. Обещахме, че като натрупаме малко повече опит и ние ще се присъединим към тях.

След малко повече от километър най-после видяхме покрива на хотел Родопи със зелена градинка и цяло футболно игрище, батут, люлки за игра. Разбира се имаше пейки, маси, навес и чадъри. Седнахме и веднага любезната сервитьорка ни обгърна с внимание. Нали бяхме гладни отново поръчахме повече храна, отколкото беше необходимо - салата от домати със сирене, босилек и чесън; таратор; паниран кашкавал и едно кебапче; пържени картофи; пиле с картофено пюре и гъбен сос. За пиене си поръчахме една бира Каменица с лимон. Нали сме юнаци справихме се отлично с тези предизвикателства.

Градината на хотел Родопи

В очакване на обеда

На обед в хотел Родопи

След като се нахранихме и си отпочинахме поехме към х. Върховръх, която се намираше на около километър от хотела. Пътят беше надупчен и неравен. От двете му страни бяха построени множество вили и вилички. Преди хижата, вляво се намираше още едно заведение. До него се отиваше по обходен път. Директно не можеше да се отиде. Хижата - голяма сграда, изглеждаше обитаема и работеща. Нямаше много хора наоколо. Всъщност в дъното димеше огън и някакви хора се мотаеха около него. А чистачката на хижата се караше от прозореца на една девойка и един младеж, че са ползвали банята на хижата, а те не били от туристите, ползващи хижата, а живеели във вилите наблизо. Нима нямат вода във вилите? Този спор малко ни разсея и разстрои. Опитахме се да не се задълбочаваме в споровете на другите.

Направихме няколко снимки и тръгнахме обратно. Времето беше доста напреднало. Нямахме осветление на велосипедите си, така че трябваше да се върнем преди мръкнало.

Пред х. Върховръх

Спускането надолу беше по-неприятно от изкачването. Понеже пътят беше неравен, затова и друслив. Спирахме на няколко места да починем и да отпуснем ръце. Отново си задавахме въпроса: "Дали правилно се спускаме? Дали няма друга техника за слизане надолу?". Твърде много бяхме напрегнати, затова не бяхме сигурни дали караме правилно или грешим. Стръмните и остри завои повече ме измъчиха от изкачването. Вече почти бяхме стигнали Перущица. Мислех, че най-после ще свърши уморителното спускане, когато на един остър, почти обратен завой колелото ми поднесе в засипаното с пет сантиметър пясък шосе и аз паднах. Твърде късно беше да спра навреме. Само една малка ивица в отсрещното движение беше чиста. Нямах време да преценя цялата ситуация. Не можех да отида в отсрещната страна, защото можеше да идва кола. Видимостта беше нула. Отървах се с голяма рана на дясното коляно, лакътя и натъртване на рамото. Гидолинът на дясната дръжка се проби, спирачката се надраска и дръжката се усука малко. Възможно е и дерайльорът да се поизкривил малко, защо вече не превключваше така гладко, както преди. Богдан ще каже дали му има нещо. Беше ми много мъчно. Не толкова за раните, които рано или късно ще зараснат, макар че шестдесетата си годишнина ще посрещна с рани, а за велосипеда. Все пак е нов новеничък и исках като подарък поне до празника да бъде в изправност. Жалко... не успях да го опазя. Добре, че носех малко цитопласт - лепенки за рани. Спасиха ме мокрите кърпички с които успях да почистя раните, които се бяха много замърсили от прахоляка. Пясъка беше премесен със сгур и чернилка. Отъркалях се като прасенце. Трудно изтупах дрехите. Благодарение на мокрите салфетки успях да се почистя и да поспра кървенето на раните. Поизмихме ги с малко водичка и след като поставих лепенките продължихме. В Перущица не намерихме нито една аптека да работи. Така, че трябваше да продължим по-нататък.

В Перущица срещнахме Тино. Той тъкмо се връщаше от гр. Кричим. До там карал с неговия велосипед. Скоро той ни настигна и продължихме да караме почти заедно и тримата. Той всъщност сновеше между мен и Гошко. Както обикновено, аз шпорех напред, а Гошко на разстояние зад мен. Когато сме по равно и нормално нанадолнище аз съм напред, когато има катерене, Гошко е напред. Той има по-добри мускули и по-голяма издръжливост. На гребната база се събрахме и тримата пред барчето преди Кулата и трибуните. Ядохме сладолед, а Тино и понички. Говорехме за състезателите от Тур дьо Франс. Тино се хранеше бавно, а моите рани чакаха да бъдат почистени и обработени. Най-накрая привършихме и аз с нетърпение си тръгнах за да се изкъпя и да се погрижа за раните. Очакваше ме още работа преди да ги дезинфекцирам. Не им сложих лепенки, затова спах много лошо и ръката още повече ме заболя. Към три часа през нощта станах сложих лепенките на раните, пих аналгин и си легнах отново, но до сутринта не мигнах. Едва на сутринта съм се унесла за малко.

Както се казва: миг невнимание - цял живот страдание...

Сега около 10-на дни ще лекувам рани, а рамото ще ме боли поне два месеца. Вече имам опит в това отношение. За три годи каране на велосипеди, вече имам три големи падания (без да броя малките падания, когато се учех да карам). Единият път ме блъснаха както си карах колелото на гребната база. Раните бяха почти незабележими, но натъртването в рамото и над лакътната област ме болеше два месеца, дори още усещам болка в определени моменти. А първият път, когато паднах сериозно беше при спусканe от х. Каваклийка надолу. Паднах на последния завой преди шосето Павел баня - Брезово. Той беше също такъв остър и стръмен като подкова завой. Този път имаше чакъл, но и аз май профучах с по-голяма скорост и наклоних повече отколкото трябваше байка.

Все пак пътуването беше впечатляващо. Останахме с приятни спомени за хубава природа, дълъг път, но с приятен наклон. Просто трябва да се внимава на завоите. Пътят е по-тесен от нормалните пътища. Може това да е предимство, защото автомобилистите караха по-внимателно и не толкова агресивно и бързо.

66.66 км от Пловдив до х. Равнища и обратно

13 Юли 2013 г. Прогнозата за времето беше обещава - слънчево и приятно топло. След направеното миналата събота изкачване с байкове, решихме, че е ред на шосейките да се изкачат до х. Равнища. Дали щеше да ни е по-леко? Трябваше да проверим. Опитахме се да потеглим колкото се може по-рано. Отново не приготвих нищо за ядене освен резонните бисквити и вафлички за всеки случай. Пътят ни отново премина през гребната база. От там през кръстовището за с. Прослав. След прелеза ни примамиха една от ляво, а друга от дясно банчарници. Напоследък уж се опитвам да избегна яденето на банички, но се изкуших. Купихме два бюрека и продължихме към околовръстното. Там свихме наляво и продължихме към светофара между с. Коматево и с. Първенец. В Първенец на бензиностанцията нямахме търпение да опитаме баничките. Гошко си поръча кафе, а аз някаква топла карамелена напитка, която беше много сладка. Подкрепихме се и продължихме към с. Храбрино. Тук не можахме да пропуснем пазарчето. Купихме две праскови и след кратка почивка продължихме.

Шуртяща стена с малко каменно басейнче в центъра на с. Дедово

В центъра на с. Дедово

Този път наистина ни беше по-леко. Шосейките се държаха добре, но въпреки всичко отвреме навреме спирахме да си починем, а аз и да побутам, защото мускулчетата ми не са чак във върховна форма. Добре, че обувките ни са за ходене по скални местности, а не специални за шосейки. Така можех да се придвижвам без проблеми по шосето. Тъкмо набирах скорост и сили, когато минаваше някоя кола, чиито изпарение още щом погълнех започвах да се задушавам и така нарушавах ритъма на каране. Трябваше да спра за да урегулирам дишането си, защото иначе веднага ме удряше в мускулите. Те отслабваха от липсата на кислород. Чувствах се безпомощна. Беше събота и имаше доста коли по пътя. Много ми е неприятно, но не съм свикнала да преодолявам газовите изпарения от автомобилите. Дробовете ми са свикнали да дишат чист планински въздух. Това е от туризма. Не си спомням за колко време, но успяхме да се качим до с. Дедово. Спряхме на центъра до магазин-ресторанта. Купихме си от сладоледовите десерти Туикс, Баунти, Сникърс. Те бяха малки и едва усетихме вкуса им. Този път устояхме на глада, защото знаехме, че горе на Равнища се пече скара.

Районът на х. Равнища се намира на около 3 км. по-нагоре от с. Дедово. Пристигнахме доста по-свежи от предишния път, когато изкачихме това разстояние с байкове. Денивилацията на пътя е около 1100 м. спрямо гр. Пловдив, а той самият е с остри и стръмни завои.

 

Разбира се първата ми работа беше да поседна на една пейка на сянка за да си поема въздух и да си почина. Гошко веднага провери какво има за ядене и не след дълго ми помаха за да се присъединя към него на опашката. Нямаше много хора, но пък имаше много храна. Бях доста изгладняла и не можех да реша какво да си избера. Исках и тиквички, и пържола и риба, и салата.  За съжаление нямаше пържола. Имаше шишчета, кебапчета и кюфтета. Понеже всичко се продавало на порции си взех малко сьомга, печена във фолио, една чиния отрупана със салата и една порция с тиквички и млечен сос. Гошко пък вече си бил купил едно шишче, едно кюфте и едно кебапче с порция картофи, както и една кутия бира Каменица с грейпфрут и две чаши. Разочарованието ни беше голямо, защото всичко това се оказа студено, дори и картофите. Единствено сьомгата беше топличка, но тя можеше да се яде и студена. Както и да е... Бяхме доста гладни за да придиряме. След малко започнаха да печат топли и пресни кебапчета и пържоли, но ние вече си бяхме купили. Похапнахме, изтегнахме се на тревата и не след дълго поехме по обратния път. Мислехме да тръгнем нагоре от разклона за с. Дедово към с. Бойково и с. Лилково. Добре, че се отказахме. И без това пътят никак не беше малко. Когато се прибрахме километражът показваше 66.66 км. за около 6 часа само каране. Иначе тръгнахме около 8 и 30 часа сутринта, а се върнахме към 17 часа. Навръщане минахме през с. Брестовица, с. Злати трап и с. Прослав, гребната база. Решихме да избегнем напрежението по околовръстното шосе. Така пътят ни се удължаваше, но затова пък карахме по-спокойно. Автомобилният трафик по междуселските шосета е по-слаб.

Спускането надолу беше не по-малко епично от изкачването. Стръмният наклон с остри завои ни държеше под напрежение. Трябваше да спираме на няколко пъти за да си отпочинат ръцете ни от натискането на спирачките, както и мускулите на краката. Аз много се стягам. Не знам дали има правила при карането на шосейки по-различно от това на байковете, но е доста напрегнато. Може би много повече се стягаме отколкото трябва. Нямаме голям опит с шосейките. Последните две години карахме байкове. С шосейките сме не повече от един два месеца. Гледаме световно известните състезания по колоездене по телевизията. Копираме от тях разни приоми, но може би имаме нужда от уроци по колоездене с шосейки и още опит в този спорт.

На гребната база седнахме на една пейка за да разпуснем и да се полюбуваме на водата. Наблюдавахме минаващите край нас велосипеди. Преценявахме ги, обсъждахме ги. Имаше интересни екземпляри. Много ни хареса едни бегач Пежо. На Гошко очите му останаха в него. Доста запазен или може би добре реставриран - тъничък, елегантен и с много добри цветови съчетания. Не можахме да забележим какви са техническите му данни, само това, че скоростите се превключваха долу на рамката, а не на кормилото.

Тъкмо се наканихме да си тръгваме, когато видяхме Тино да прелита край нас. Поспря за малко. Едва го му направихме няколко снимки и той отпраши за да се срещне с приятел, с който щяха да карат заедно.

 На гребната база

Тино

Тино и аз на гребната база

С Тино позираме на Гошко за снимка

Тино заминава. Очакваше го приятел.

Решихме, че за в бъдеще, ако караме велосипеди по посока с. Храбрино и нагоре да не караме по околовръстното. И на отиване и на връщане да минаваме през с. Брестовица. Така  пътят ни ще се увеличи, но поне ще караме по-спокойно. Трафикът през селата е по-малък отколкото по околовръстното и шосето с. Коматево - с. Първенец.

Този път се разминахме без дъжд и без приключения. Само дето се претъпкахме във Фабриката за храна и танци, но след такова каране си заслужаваше.

Макар и трудничък маршрутът ни хареса.