Потеглехме уж рано. Минахме през сладкарницата до магазин Била на шосето за гр. Перущица и гр. Пещера. Изядохме по един кроасан. Пихме кафе и фреш от грейпфрут. Не бързахме. Мислехме, че имаме време. По някое време тръгнахме към с. Коматево. Пътят от един момент нататък стана много неприятен - паваж, а отстрани тротоарите или са тесни или са пясък с дълбоки локви на много места. Прехвърлихме се от обратната страна на движението за да се придвижим по-бързо до асфалта. След с. Коматево пътят отново е асфалт, но около 2 км. е паваж. Който никак не е приятен за пътуване. Трябваше да спрем в с. Първенец за да се освежим с малко водичка от чешмата на разклона за с. Брестовица и продължихме устремно към с. Храбрино. По пътя ни застигнаха и други ентусиасти да покоряват Родопите с байкове. Шпореха здраво велосипедите си и ни задминаха. Аз въртях педали, но имах чувството, че стоя на едно място. Към центъра на с. Храбрино пътят ставаше по-стръмен и ми се струваше малко зорно. Непременно трябваше да се си починем, преди да тръгнем по-нататък. Пазарчето ни мамеше с прилежно подредените си праскови и кайсии. Не можех да подмина тези лакомства. Купих към 10 кайсии, защото не цапат толкова, колкото прасковите. След кратка почивка и малко въглехидратна подкрепа, натиснахме отново педалите. От тук нататък пътят си е сериозен дик. Да не говорим за разклонението към с. Дедово. Докато да стигнем трета вилна зона спирахме, почивахме, тикахме, мрънкахме, т.е. аз: "На къде сме тръгнали по този труден и стръмен терен". Гошко си хвана беля на главата, че ме е помъкнал по балканите с байк. Пътят след с. Храбнино за с. Дедово и х. Равнища е с идеален асфалт, но и много стръмен. Кратки и стръмни завои се вият едно след друго. Непрекъснато изкачване, което ни извежда от 165 м. н. в. до 1273 м. н.в., което прави около 1108 м. денивилация. Не е малко, нали?
Покрива на Фабриката за храна
Новата сграда, която приютява бездомните туристи
Когато стигнахме в с. Дедово нямах сили името да си кажа. Проснах се на пейката и зачаках да ми донесат нещо подкрепително. Донесоха една жилава пържола с която си позалъгах глада и донякъде възстанових силите си. Никак не ми се тръгваше за хижата. Нямах никаква представа още какво мъчение ме очаква. Ща не ща, отново се качих на байка и натиснах педалите. До горе май се изкачих без да спирам. Вече почти се бях отчаяла, че пътя няма край, когато се зададоха първите постройки. Там имаше огромна промяна. Хижа Равнища разбира се не работеше. Някога хубава сграда, вече изоставена на произвола на съдбата. До нея се кипреше нова хубавица нашарена като в комплектите Лего във всички цветове на дъгата. Огромна шатра беше разперила чадър, а под нея яки тонколони, пейки, маси, музикална апаратура. Добре, че това нещо не работеше. Вероятно нямаше да може да се поседне наблизо. Бистро като сълза басейнче с брегове и дъно от ситни камъчета блещукаше пред новеничката хижа или хотелче, не знам. Под нея навес с гаражни врати с надпис "Фабрика за храна и танци" примамваше клиентелата с миризмата на скара. За съжаление бяхме вече сити и не можехме да мисли повече за храна.
Постояхме малко на една пейка. Щракнахме няколко кадъра за спомен и хайде - обратно. Дъжд ни очакваше. Нямахме време за губене. В далечината облаците се струпваха много бързо.
и Фабриката за танци
По нанадолнището никак не беше лесно. Стискахме спирачки по тези остри и къси завои. Нямаше как да си отдъхнем. Трябваше да спираме отвреме навреме за да си отдъхнем. На всичкото отгоре една осичка се замота в каската ми и ме ухапа. Не можах да я прогоня. Трябваше да спра и ужасена да хвърля байка на земята за да я освободя от каската си и да видя какви са пораженията. Болеше. Значи ме беше захапала. За нула време се поду. Ухапаното беше на слепоочието. Изплаших се, че може да ми затвори окото. В това време Гошко ме настигна притеснен, защото не знаеше какво се е случило. Байкът ми на земята, а аз със свалена каска ръкомахам. Според него нищо ми нямало, но аз усещах как нещо ме дърпа по косата. Вероятно подутината подръпваше коренчетата на косата ми, защото имах чувството, че нещо ме скубе. Гошко продължи към с. Храбрино, а аз след като се поуспокоих си сложих каската и понечих да продължа. Едва сега забелязах, че веригата ми е паднала. Трябваше да я наглася и едва тогава да потегля. Не след дълго го застигнах. Той беше спрял край пътя да ме изчака. Нали се забавих докато си монтирам веригата? Когато стигнахме в с. Храбрино, той отиде да поиска скилидка чесън от лавката за зеленчуци. За мой късмет имаше чесън и продавачката с готовност ми даде една скилидка. Натърках мястото, но беше вече късно. Ухапаното нарастваше. Колкото и да бързахме в с. Първенец дъждът ни хвана. Не бяхме виждали такава буря. Едва се приютихме под навеса на спирката в центъра на селото, когато се разрази вихрушка със силен дъжд. Вятърът блъскаше по стената и покрива на спирката. Струваше ми се, че ще я отнесе. Сгуших се на пейката. Водата потече имаше опасност да ни намокри. Гошко крачеше напред, назад. Не мога да се начудя на издръжливостта му. Аз бях скапана от умора, а той не седна и за миг. Доста време ни държа в напрежение. Когато дъждът спря, водата продължаваше да се стича по средата на улицата. Не можехме да се измъкнем от там, където бяхме. Трябваше поне още половин час да изчакаме да се изтекат водите за да потеглим. Тикахме велосипедите до разклонението към с. Брестовица. Беше невъзможно да се върнем по обратния път през с. Коматево. Колите щяха да ни направят на бубараци. Все още водата не се беше изтекла, а те хвърчаха с пълна газ. Стена от кална и мътна вода хвърчеше настрани от пътя. Едва успяхме да се измъкнем невредими от селото. Потеглихме за Брестовица. Там на места беше кално и мокро, но не толкова, че да се накаляме и намокрим. Колите минаваха покрай нас по-внимателно, а ние карахме бавно. Пътят сравнително бързо изсъхна и след с. Брестовица по пътя за с. Злати трап и с. Прослав увеличихме скоростта. Пристигнахме на гребната база изморени, но доволни, че се измъкнахме здрави и читави, без рани и без да се намокрим. Е, моето око започна да подпухва, но какво да се прави?! За няколко дни отокът спадна, но ми създаде малко притеснения.
Стръмен и изтощаващ маршрут - за хора, които обичат силните натоварвания. Според километража изминахме 75 км. за около 6 часа и половина. Навръщане карахме доста бавно заради локвите и калта по шосето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар