понеделник, 22 юли 2013 г.

89.9 км от гр. Пловдив до х. Върховръх и обратно

На 20 юли 2013 г. сутринта все още се двуумях дали да тръгна с Гошко към гр. Перущица или да си остана вкъщи. Няколко дни преди това ми махнаха от лицето няколко милиома и лекарката ме посъветва да не се излагам по възможност на слънце за да не се образуват петна. Разкъсвах се от мисли и чувства дали да тръгна или не, докато накрая Гошко каза: "Я, ставай! Стига си се излежавала!". Не чаках втора покана, скочих. Приготвих багажа за нула време.

Към 8 и 30 часа бяхме напълно готови и натиснахме педалите. Потеглихме към гр. Перущица по познатия ни път - през гребната база, кв. Прослав, с. Брестовица и т.н. Имахме намерение да отидем до гр. Кричим. Пътят ни е познат и сме го правили няколко пъти, както с байковете до гр. Перущица, така и с шосейки до края.

В Прослав бяхме изкушени от бюречетата, които се продават в баничарницата на Мая. Купихме си две. В центъра на селото ги изядохме до шушка и продължихме по-нататък. По пътя за с. Брестовица ни застигнаха двама "младежи" на около 45 - 47 години. Единият от тях ме изпревари и поздрави, а другият заговори Гошо, който караше зад мен. Бяха облечени като от списание. Обувките им ми направиха най-силно впечатление. Единият беше с бели, а другият с червени лачени обувки. Тъкмо напоследък бяхме на тази тема - колоездачески обувки. Колоездачите бяха тръгнали за х. Върховръх. Докато карахме Гошко веднага ми предложи да тръгнем в същата посока. Аз се почудих, но не чаках много да ме увещава. В гр. Перущица всички спряхме да пием и да си налеем вода от чешмата в центъра на града. Не я бях забелязала дотогава, а колко пъти съм минавала покрай нея. Пихме вода, починахме си, обменихме информация и тръгнахме почти заедно. След малко младежите се върнаха. Единият от тях си беше забравил очилата. Ние продължихме. Пътят стана много стръмен и след първата голяма стръмнина, аз спрях. И без това се бях задъхала и изпотила доста. Край пътя имаше пейка и това веднага ме изкуши. Докато си почивахме, колоездачите ни настигнаха и продължиха напред.  Ние също тръгнахме, но вече не успяхме да ги догоним. Не, че те караха бързо. Просто караха ритмично, а аз карам бавно. Спирахме за да си направим снимки, да се полюбуваме на природните гледки, да поспрем край пътя, да пийнем водичка.

Пътя над гр. Перущица
Дувара, както го наричат перущенци 
Всъщност това е част от монумент в чест на перущенските герои

Изглед към долината и с. Устина
  














До горе на доста места имаше пейки за сядане, но вода намерихме чак преди с. Скобелево. Не си носехме достатъчно вода и това доста ни затормози. От горещината, която беше над 30 градуса и нанагорнището устата ни пресъхваха. За съжаление бяхме тръгнали само с един литър вода. Съвсем недостатъчно за такъв продължителен и стръмен път. От Перущица до с. Скобелево са 16 км, непрекъснато изкачване. Наклонът е по-лек от този до х. Равнища, но все пак си е наклон. Равно или нанадолнище няма. Иначе пътят се виеше сред гориста местност и през повечето време карахме на сянка. Зеленината беше много приятна и свежа. На места се откриват много красиви гледки към долината. Каменни образувания с причудливи форми надничаха из зад дърветата, но за съжаление не намерих подходящо място за да ги снимам. Гледах ги в движение.

Километражът ми отказа да работи още в началото и затова нямахме никаква представа колко сме изминали и колко ни предстои.

Пътят ми се стори дълъг и безкраен. От гр. Пловдив до с. Скобелево се оказаха около 41 км. През цялото време беше изкачване. Отначало плавно, но след гр. Перущица пътят стана стръмен, а на места доста стръмен с остри и стръмни завои. Изтощително, особено, ако си без храна и вода. Носех една кутия бисквити Милка и две вафли. Е, не бяхме съвсем  без нищо. Само, че батериите ни се разредиха съвсем, докато стигнем до с. Скобелево. Там поседнахме на едно дърво край пътя за да информираме колко още ни остава. Според две възрастни жени има още около 5 км. Видяха ми се много, но как да се откажа, нали сме вече почти докрая?! Трябваше да продължим. Добре, че пътят не беше толкова стръмен по-нататък. На километър преди хотел Родопи имаше чешма с 4 чучура - за компенсация на безводния път до тук. Преди селото имаше една чешмичка, но водата църкаше едва, едва.  Може би през лятото спира съвсем, но сега нейната живителна влага ни спаси и ни вдъхна сили да продължим. Наричаха я Бялата чешма на дядо ... - забравих името му.

Тъкмо се канехме да ставаме, когато колоездачите, които срещнахме сутринта спряха пред нас. Бяха стигнали до хотел Родопи и х. Върховръх. Бяха обядвали, отпочинали и бързаха да гледат Тур дьо Франс - последният от трудните етапи за 2013 година. Разменихме малко информация къде да обядваме, колко път ни остава до хотела. Разпитвахме ги за технически данни по велосипедите и т.н. Колоездачът с червените обувки беше много любезен да ни даде половината от Сникърса, който му беше останал, защото разбра, че сме много гладни. Благодарихме му и с Гошко си разделихме по едно парченце от карамеленото блокче. Те не можеха да повярват, че сме на тази височина и то не на голямо разстояние след тях. Дори ни поканиха да отидем на Свиленград. Там ставало събиране на всякакъв вид колоездачи. За това събитие чувахме за втори път. Веднъж от Марин и неговия спътник, които срещнахме в с. Беловица преди две месеца и сега. Какво ли става там? Според колегата с червените обувки, с велосипеди ходели до Гърция, Турция и някъде около Свиленград. Имало от всички видове велосипеди - байкове, шосейки, а може и градски, а колоездачите били от различни възрастови групи. Обещахме, че като натрупаме малко повече опит и ние ще се присъединим към тях.

След малко повече от километър най-после видяхме покрива на хотел Родопи със зелена градинка и цяло футболно игрище, батут, люлки за игра. Разбира се имаше пейки, маси, навес и чадъри. Седнахме и веднага любезната сервитьорка ни обгърна с внимание. Нали бяхме гладни отново поръчахме повече храна, отколкото беше необходимо - салата от домати със сирене, босилек и чесън; таратор; паниран кашкавал и едно кебапче; пържени картофи; пиле с картофено пюре и гъбен сос. За пиене си поръчахме една бира Каменица с лимон. Нали сме юнаци справихме се отлично с тези предизвикателства.

Градината на хотел Родопи
В очакване на обеда

На обед в хотел Родопи

След като се нахранихме и си отпочинахме поехме към х. Върховръх, която се намираше на около километър от хотела. Пътят беше надупчен и неравен. От двете му страни бяха построени множество вили и вилички. Преди хижата, вляво се намираше още едно заведение. До него се отиваше по обходен път. Директно не можеше да се отиде. Хижата - голяма сграда, изглеждаше обитаема и работеща. Нямаше много хора наоколо. Всъщност в дъното димеше огън и някакви хора се мотаеха около него. А чистачката на хижата се караше от прозореца на една девойка и един младеж, че са ползвали банята на хижата, а те не били от туристите, ползващи хижата, а живеели във вилите наблизо. Нима нямат вода във вилите? Този спор малко ни разсея и разстрои. Опитахме се да не се задълбочаваме в споровете на другите.

Направихме няколко снимки и тръгнахме обратно. Времето беше доста напреднало. Нямахме осветление на велосипедите си, така че трябваше да се върнем преди мръкнало.


Пред х. Върховръх
Спускането надолу беше по-неприятно от изкачването. Понеже пътят беше неравен, затова и друслив. Спирахме на няколко места да починем и да отпуснем ръце. Отново си задавахме въпроса: "Дали правилно се спускаме? Дали няма друга техника за слизане надолу?". Твърде много бяхме напрегнати, затова не бяхме сигурни дали караме правилно или грешим. Стръмните и остри завои повече ме измъчиха от изкачването. Вече почти бяхме стигнали Перущица. Мислех, че най-после ще свърши уморителното спускане, когато на един остър, почти обратен завой колелото ми поднесе в засипаното с пет сантиметър пясък шосе и аз паднах. Твърде късно беше да спра навреме. Само една малка ивица в отсрещното движение беше чиста. Нямах време да преценя цялата ситуация. Не можех да отида в отсрещната страна, защото можеше да идва кола. Видимостта беше нула. Отървах се с голяма рана на дясното коляно, лакътя и натъртване на рамото. Гидолинът на дясната дръжка се проби, спирачката се надраска и дръжката се усука малко. Възможно е и дерайльорът да се поизкривил малко, защо вече не превключваше така гладко, както преди. Богдан ще каже дали му има нещо. Беше ми много мъчно. Не толкова за раните, които рано или късно ще зараснат, макар че шестдесетата си годишнина ще посрещна с рани, а за велосипеда. Все пак е нов новеничък и исках като подарък поне до празника да бъде в изправност. Жалко... не успях да го опазя. Добре, че носех малко цитопласт - лепенки за рани. Спасиха ме мокрите кърпички с които успях да почистя раните, които се бяха много замърсили от прахоляка. Пясъка беше премесен със сгур и чернилка. Отъркалях се като прасенце. Трудно изтупах дрехите. Благодарение на мокрите салфетки успях да се почистя и да поспра кървенето на раните. Поизмихме ги с малко водичка и след като поставих лепенките продължихме. В Перущица не намерихме нито една аптека да работи. Така, че трябваше да продължим по-нататък.

В Перущица срещнахме Тино. Той тъкмо се връщаше от гр. Кричим. До там карал с неговия велосипед. Скоро той ни настигна и продължихме да караме почти заедно и тримата. Той всъщност сновеше между мен и Гошко. Както обикновено, аз шпорех напред, а Гошко на разстояние зад мен. Когато сме по равно и нормално нанадолнище аз съм напред, когато има катерене, Гошко е напред. Той има по-добри мускули и по-голяма издръжливост. На гребната база се събрахме и тримата пред барчето преди Кулата и трибуните. Ядохме сладолед, а Тино и понички. Говорехме за състезателите от Тур дьо Франс. Тино се хранеше бавно, а моите рани чакаха да бъдат почистени и обработени. Най-накрая привършихме и аз с нетърпение си тръгнах за да се изкъпя и да се погрижа за раните. Очакваше ме още работа преди да ги дезинфекцирам. Не им сложих лепенки, затова спах много лошо и ръката още повече ме заболя. Към три часа през нощта станах сложих лепенките на раните, пих аналгин и си легнах отново, но до сутринта не мигнах. Едва на сутринта съм се унесла за малко.

Както се казва: миг невнимание - цял живот страдание...

Сега около 10-на дни ще лекувам рани, а рамото ще ме боли поне два месеца. Вече имам опит в това отношение. За три годи каране на велосипеди, вече имам три големи падания (без да броя малките падания, когато се учех да карам). Единият път ме блъснаха както си карах колелото на гребната база. Раните бяха почти незабележими, но натъртването в рамото и над лакътната област ме болеше два месеца, дори още усещам болка в определени моменти. А първият път, когато паднах сериозно беше при спусканe от х. Каваклийка надолу. Паднах на последния завой преди шосето Павел баня - Брезово. Той беше също такъв остър и стръмен като подкова завой. Този път имаше чакъл, но и аз май профучах с по-голяма скорост и наклоних повече отколкото трябваше байка.

Все пак пътуването беше впечатляващо. Останахме с приятни спомени за хубава природа, дълъг път, но с приятен наклон. Просто трябва да се внимава на завоите. Пътят е по-тесен от нормалните пътища. Може това да е предимство, защото автомобилистите караха по-внимателно и не толкова агресивно и бързо.

2 коментара:

  1. Едно уточнение относно описанието Ви за маршрута- Прослав е квартал на Пловдив от 1968 година! :)

    ОтговорИзтриване