сряда, 25 ноември 2015 г.

47.62 км. От с. Найденово, офроуд, с. Верен, офроуд, с. Кольо Мариново, офроуд, с. Медово, с. Малък Дол

На 22 ноември 2015 год. си направихме чудесна екскурзия с велосипедите.

Изминахме 47,62 км. за 3:38 часа, при Vavr - 13:06 км/час и Vmax - 40,86 км/час.



Отново километрите на приложението и това от компютъра на велосипеда се различават, защото забравих да включа навреме приложението.

Денят беше по-студен от вчерашния. Духаше силен вятър от югоизток. На места трябваше да се борим с него. Въпреки неособенно благоприятните условия за каране, направихме едно супер приключение с байкове. Тъй като беше хладно аз се навлякох с доста дрехи, които по-късно трябваше да се чудя, къде да ги пъхам по джобовите на якето.

Тръгнахме от с. Неделево с намерение да стигнем до с. Чехларе и от там по коларския път да стигнем до с. Медово и през с. Малък Дол да се върнем обратно в с. Найденово. Да, ама - не...



Пътя край нивите на юг от с. Неделево




Пътя покрай нивите на юг от с. Неделево

Първият офроуд













































На Жорко му прищрака да пробваме някакъв пряк път към с. Медово. Само, че ударихме на камък. Пътят, който избахме минаваше през реката на селото, която не можехме да пресечем, защото нямаше нито мост, нито брод. Върнахме се в центъра на селото и се отправихме към с. Голям Дол. Преди да стигнем селото на Жорко отново нещо му забръмча в главата и кривна надясно покрай нивите. Пътят не беше лош. Ставаше за офроуд, но по едно време пътят зави наляво и се отправи към друга нива и изведнъж свърши - превърна се на коловози и бурени, скрити от висока трева. Велосипедите затанцуваха нагоре - надолу, наляво - надясно. Жоро продължи да си пробва здравината на велосипеда и своите умения. На мен обаче ми омръзна да се друсам по гърмудите и слязох. Пресякох нивата бутайки велосипеда. От другата страна на нивата, пътят беше по-утъпкан и по-приятен за каране, ама ние сме объркали посоката.

Върнахме се обратно на централния път, от където се отправихме за с. Верен. Пътят между него и с. Братя Дасколови не от най-приятните пътища - друслив, напукан, целият в кръпки и с лек наклон. Ние продължихме по него борейки се с вятъра и неравностите по пътя. Когато стигнахме в с. Верен бяхме гладни като вълци посред зима. Носех само една вафла Мура, но на кого да стигне понапред?! Добре, че в това село има магазин и то добре зареден. Купихме си още два вафли, пихме кафе, което ни хареса и след като си поехме дъх тръгнахме да търсим коларския път, по който тръгнахме миналата неделя, но се върнахме, защото беше късно. Спуснахме се по хубавия асфалтов път към с. Медово и някъде почти по средата на пътя между двете села открихме пътя и поехме по него. От него се откри чудна гледка към селата Медово и Колю Мариново. Красиви дъбове се извисяваха покрай пътя, на които не можах да устоя и им направих няколко снимки. Пътят беше сравнително в добро състояние. Нямаше дълбоки коловози. Напредвахме бързо. Предполагахме, че ще излезем в покрайнините на с. Колю Мариново. Поне така ни каза магазинера от с. Верен. Само, че пътят ни изхвърли някъде по средата на пътя между селата Верен и Колю Мариново. Както и да е... продължихме и след известно време стигнахме селото. 








По план трябваше да отидем до село Чехларе и от там по познатия ни коларски път край язовира и лозята да стигнем до асфалтовия път за с. Медово и по който трябваше да се върнем в с. Неделево. Само, че този ден на Жорко непрекъснато му изникваха нови и нови идеи за нови и нови приключения. Той разпита един селянин от с. Колю Мариново дали има пряк път до с. Медово и след като разбра, че имало хубав път по който минавали дори автомобили, успя да ме навие да направим проучване и на този път. Уж спазвахме насоките, които ни дадоха, но стигнахме до под кривата круша. Спуснахме се по един изровен път покрай едно лозе, което мислехме, че точно това лозе, за което селянинът ни спомена. И след като хубавичко се надрусахме по коловози и неравности се наложи да се върнем обратно в селото, защото пътят се оказа без изход. Само обратният път беше стръмен и на мен ми излезе въздуха. Накрая се наложи да сляза и да побутам последните 100 м. до горе.


Колко измамно равно изглежда на снимката!



От тук надолу е доста стръмно и друсливо.
Това е грешният път, по който тръгнахме и се наложи да се върнем обратно

Чудехме се какво да правим. Аз бях навита да се връщаме обратно към с. Верен или да продължим към с. Чехларе и там по познатия ни коларски път да направим завой към с. Медово. Жорката обаче все още не искаше да се откаже от идеята да намери правилния път и да продължим пътя си по него. Набра смелост и започна да вика край оградата на последната къща от селото. От вътре обаче упорито никой не се обаждаше. Виждаше се, че има хора, но си траеха и не дава признаци на живот. Той не се отказваше и повиши глас. Най-накаря се показа един мъж и след него и една жена. Разпитахме ги за пътя от къде минава и дали е добър за велосипеди. Оказа се, че наистина сме тръгнали в неправилна посока. Имало лозе, но то било по-надолу, а не това лозе, което се виждаше в края на селото. И не трябвало да тръгнем надясно, покарай дъба, като ни каза предишният селянин, а наляво. И така хъката, мъката отново се съгласих да тръгнем в новата посока. Според вторият селянин били само 2 км. до асфалтовия път за с. Медово. Оказаха се 3,5 км, а не два, но както и да е... продължихме да се друсаме, да криволичим по коларския път, който буквално ми изцеди силичките, които се топяха като запалена свещ. Като не бях обядвала  - само на две вафли, имах чувството, че няма да стигна до асфалта. Пътят беше повече спускане и това още повече ме изтощаваше. Непрекъснато трябваше да стискам спирачки и да внимавам да не ме хвъли някъде велосипеда. По едно време видяхме една убита лисица. Не спрях да я снимам, защото Жорката хвърчеше напред, а аз не го виждах. За да не изостана съвсем, не посмях да спра и продължих да се спускам. По едно време Жоро спря и каза, че трябва да се връщаме, защото пътят се спускал в някакво дере и от там нямало да можем да се измъкнем. Не му повярвах и продължих да напредвам. Не можех да повярвам, че сме направили още една грешка. Нямах сили да се връщам обратно. Щях да пукна, но не исках да се връщам за нищо на света. Оказа, че хитрецът само се шегувал с мен. Хубава шега!

























За наш късмет стигнахме здрави и читави до асфалта, където усмихнати и доволни си направихме снимка за спомен. От там вече нямахме проблеми. Пътят беше само спускане по хубав асфалт. Така, че силите ми постепенно се възвърнаха и успях да стигна неверидима до с. Найденово, въпреки силният вятър, който се беше усилил още повече. По-късно научихме, че на някои места в държавата е имало ураганни ветрове с изтръгнати дървета, съборени стълбове, села останали без електричество и изобщо било голямо бедствие. Ние също се борихме с вятърните мелници и успяхме да ги победим.

В с. Неделево ни очакваше баничката, която изпекох рано сутринта и която макар и студена ни се стори много вкусна, нищо че сутринта я омърморих, че съм я направила малко суха и с малко сирене. Купихме си кофичка кисело мляко и така от сухата баница не остана и трохичка. Подсладихме я с два вида сладко от праскови и череши, които направих през лятото. Така започнахме да възвръщаме силите си.




Жорката беше на върха на щастието от супер техничния офроуд, който направихме, а аз бях като изцеден лимон. Толкова бях изтощена, че вечерта съм спала непробудно цели 6 часа. За мен това е рекорд!


Няма коментари:

Публикуване на коментар